Само живи.

Две голи женски тела тичат по брега на потока, белите им крака са посинели от студената вода, белите им гърди са настръхнали решително, белите им зъби са разтеглени в усмивки. Сега или никога скок във водите на пролетта.

брррррррррррррр

Отива ви момичета, казва ни пролетта  прегърнала любимата си любовница Родопа. Поседнала е на тревата, изморена е от пътя, а ние трите, две наивни хлапачки и една мъдра планина седим в скута и. Ако това беше филм щяхме да сме прозрачни бели рокли,дълги коси заплетени с пролетни цветя и лястовици. Това е реалноста. Ние сме мокри гащи.
Сами създадохме пролет. Осмислихме уикендите им, запалихме огъня им и си тръгнахме навреме за да оставим илюзията жива. Без усложнения, с остатъци от вкусен дъх и топла женственост.

Разбъркахме умовете, сърцата и коремите с малки бели цветчета от цъфнали джанки. Оставихме само аромата на дим от огън в косите им. В косите си. В косите ни. Пратенички с бирен дъх и блестящи очи. Посадихме пролет където имаше нужда от нея.  На ръбчето на скалата, далеч от хората!

Самодиви.
Само диви.
Самодиви - нежност, страст, народни песни.
Само диви-  следващ момент с очи невиждащи никой освен само този връх, само тази скала, само тази река, само тази планина. Отдадохме телата си, създадохме пролет, а после тя сама се отдаде на нас. На свои ред с окуражителни думи ни заведе на онази чукара от която се вижда всичко по важно на света, с нежна прегръдка ни сложи да легнем на одеалото от току що порастнал мъх, със студени, но страстни ръце съблече дрехите ни.
Стопли сърцата ни, студени от топлене на други.